519 replies to this topic

[Marto BS]

ако е регистрирано примерно в англия, тук не би трябвало да е проблем... а в юк има бая подобни изроди и кит кари регистрирани  та не би било проблем някакъв според мен.

[hammer^BaTe]

Гетсби е литературен герой
Т.е. не е негова Е30ка, не може и да бъде, поради разликата в епохите.
Гетсби се казва студиото... и това е най-грозното осиране на Е30, което съм виждал.

 

 

Напълно съм съгласен. Просто ми се стори до толкова странно, че реших да го постна

[staniola]

Debunking old Mercedes "Myths"

 

Ever come across a Craigslist ad featuring an old rusty diesel w123 or w126 Mercedes and they're asking an exorbitant amount of money based on a "bulletproof, million mile engine", extreme mileage, "runs on any oil", etc?  Well I'm here to set the record straight.

Despite the main aim of this article being the w123 and w126, the logic outlined in this post pretty much applies to any Mercedes diesel up until the late 1990s so.


Myth #1: This engine will go a million miles!
Will it?  Well, the answer is yes and no.  First of all,  its important to establish which engine you're talking about.  As far as Mercedes diesels go, there have been a ton of engines over the years.  Wikipedia is actually a pretty good source for getting a high level overview of these engines.  Here are a number of Wikipedia links where you can read up on each one:

• Mercedes-Benz OM601 engine
• Mercedes-Benz OM602 engine
• Mercedes-Benz OM603
• Mercedes-Benz OM604 engine
• Mercedes-Benz OM605 engine
• Mercedes-Benz OM606 engine
• Mercedes-Benz OM611 engine
• Mercedes-Benz OM612 engine
• Mercedes-Benz OM615
• Mercedes-Benz OM616
• Mercedes-Benz OM617 engine
• Mercedes-Benz OM642
• Mercedes-Benz OM647 engine
• Mercedes-Benz OM648 engine

The engine most commonly referred to as "bulletproof" is the OM617 (and pretty much anything earlier).  This came in the w123 and w126 chassis.  So the nagging question: is it as bullet proof as it's reputation?  The answer comes down to maintenance and care.  Theoretically, many engines can last for hundreds of thousands of miles without a rebuild as long as proper maintenance is followed.  The reason (in my experience) that the OM617 has such a great reputation is because it can put up with a ton of abuse.  Now I am NOT condoning redline launches off of every stop sign, or never changing your oil again!  The OM617 simply has a very stout block and very stout internal components.  I have seen original engines with 400k on the odometer run like clockwork with minimal blow-by--which leads me to the #1 layman's way of quickly assessing engine health:

Blow-by - oil vapor that escapes past the piston rings and into the head.  You check blow-by by opening the oil cap while running after the engine warms up.  Just be careful, oil is hot and its often splashing under that cap!  Most older engines will have some blow-by.
Here is an example from the wonderful interwebz:


Blow-by is a decent way of assessing the health of the engine because it is related to the compression of the cylinders which is essential in maintaining diesel ignition.  If you have concerns over blow-by before you buy a car, have the seller conduct a compression test.  A good rule of thumb is that no cylinder should be below 300psi, and they should all be within 10% of each other.  Good compression usually  means a well maintained engine.  Keep changing that oil in the correct intervals, keep your valves adjusted, and keep an eye on the timing chain and you could easily go to a few hundred thousand miles or well beyond.  I mentioned timing chain stretch - this one is also important as it will determine its replacement, and is also a good indicator of maintenance performed on the engine over its lifetime.

Here is a good DIY for checking chain stretch: http://www.peachpart...ingChainStretch

Third tell-tale sign of engine health is the fuel system.  Is the see-through plastic fuel filter all gunked up?  Is it black or really dark brown?  That is a sign of fungi in the fuel tank.  Not necessarily a deal-breaker but it will give you an indication as to how well the car has been cared for.

If you don't believe me, there is also an awesome wikipedia site on longevity:
http://en.wikipedia....i/Car_longevity


Note that a 240D (OM616, basically a 4 cyl OM617) hit 2.8 million miles!  So yes, they are million mile cars when it boils down to it!

Myth #2: 50 MILES PER GALLON!  100 MPG!

No.  Won't happen.   Diesel engines in cars DO perform rather efficiently (sad that the U.S. hasn't really picked up on it).  For example, the new VW and Audi diesels get excellent mileage in the 40s--older models like the Mk4 Jetta TDI were able to achieve 50mpg (for real, not a myth!).  The OM617 in both the w123 and w126 are unable to achieve 35mpg unless you're going downhill with the  wind at your back, etc etc.  The w126 is a bit more efficient on the highway (lower drag coefficient) and I have personally hit 33mpg in mine.  The later 190D (w201) and 300D (w124) have better mileage due to more efficient and more powerful engines, but most report getting numbers in the 30's.  If you see an OM617 powered car for sale claiming 40mpg or higher its a bunch of BS.

Myth #3 Runs on anything you can dump in the tank!  Great for veggie oil conversion!
Technically true for anything combustible but its not too good for the engine.  Be very wary of existing WVO (Waste Veggie Oil) systems.  When all parts work, they are nothing to shy away from, BUT I have seen many, many WVO-equipped diesel MBs in the junkyard with crapped out engines.  Anecdotal?  A bit, but there is science behind it.  The reason that WVO systems really make me wary is that longevity via WVO is entirely contingent upon the ability to filter and process the oil initially.  Therefore, if the owner is a bit lazy or simply makes a mistake, it can seriously damage the fuel injection system (death to motor, basically).  Furthermore, the temperature of WVO is much more sensitive than normal diesel fuel...not a problem in the sunny southwest, but up here in the Northeast, an improperly engineered oil heating system can also cause the aforementioned fuel system woes.  Last, there are a number of systems on the market.  Some are better and some are worse (you get what you pay for!)...and some are even backyard-engineered.  If a seller is asking for higher price based on the ability to convert to WVO, just be aware that the "craze" has sort of died down in recent years.  While the OM617 is a fine candidate for those interested in WVO conversion, there is no reason to pay extra for some hype.

Източник: http://benzbeat.blogspot.com

[hammer^BaTe]

15 изумителни идеи

 

 

 

Всички имаме някаква идея как бихме искали да изглежда нашият дом мечта. На някои просто им се иска да имат басейн и това им е достатъчно, докато други са категорични в исканията си за хитри модерни дизайнерски решения.

 

 

 

Без значение какво ще направи вашия дом мечта уникален, ето  няколко примера за домове, в които хората са успели да реализират и най-смелите си фантазии за дизайн, пише "Мениджър Нюз".

 

Тези изобретателни подобрения на дома варират от мултифункционални мебели през аквариуми до хитро скрити складови пространства. Може би ще намерите някоя своя идея тук, или пък снимките ще ви вдъхновят да направите някое подобрение във вашия дом.

Легло аквариум

Полилей, който превръща стаята в гора

Вътрешно-външен басейн

Маса с люлки

Пясък от плажа под бюрото

Спираловидно стълбище и пързалка

Транзитна система за котки

Стъклен под и отворена шахта под банята

Маса за хранене и билярдна маса

Легло хамак

Гардеробно под стълбите

Кино в задния двор

Спираловиден склад за вино

Маса камина

[Вай Басо]

http://www.24chasa.b...ticleId=4087030

[hammer^BaTe]

Земетресението във Вранча от 1977 г. и трагедията в Свищов. Разказ в 5 снимки.

 

Денят е  4 март 1977 г., 21.24 ч. – започва най-убийственото земетресение в историята на България. Сеизмичната вълна тръгва двайсетина секунди по-рано от епицентъра в румънския окръг Вранча, намиращ се в областта Молдова в източните Карпати и безшумно, но коварно раздвижва земята под Свищов. И до ден днешен се спори за броят на загиналите. Според някои те са 114 души, според други – 120. Има и такива, които говорят дори и за  близо 250 души.

Бедствието от 7,3 степен по скалата на Рихтер трае по-малко от минута, но картината е апокалиптична. Градът потъва в мрак, токът спира веднага. Паника обзема свищовлии, които се опитват да избягат сред падаща мазилка и срутващи се комини далеч от сградите. Недосъбудените деца хленчат, жените истерично бърборят, мъжете мълчат и гледат загасналия и замрял град. Това са късметлиите. Свищов е обхванат от масова паника и истерия. Въпреки трагедията и стенанията изпод развалините, из улиците плъпват мародери, които плячкосват в тъмното магазини и опустели домове. Трошат се бензиностанциите, уплашени хора наливат бензин в колите си и бягат.

Първият трус е вертикален. Следващият трус е хоризонтален. Някои стари къщи  започват да поддават и падат. Цепят се стени, падат комини. Всички са навън в гробна тишина.  Пътят към болницата е затворен, паднало е голямо общежитие - срутил се е  жилищния  блок на “Свилоза”. В близост до училището "Алеко Константинов" е паднала друга сграда. Засегната е и църквата "Света Троица", която е напълно възстановена едва през 2004 година. В мрака от руините се чуват стенания и звук от включени на батерии транзистори. Милицията чака разпореждания от свиканото събрание на градския комитет на партията, а връзка с останалия свят няма. Започва тежка и кървава работа по изваждане на оцелелите. Налага се да се вземат тежки решения. Все още живи хора, затиснати под зидове и бетонни плочи, са изоставени, за да може да се помогне на други, където това е възможно без техника. Чак на разсъмване се появяват помощници. Започват да идват линейки и милиция.
 

Точният брой на мъртвите все още е неизвестен заради липсата на официална информация. Между 120 и 250 души, според различни източници, остават смазани под развалините на рухналите жилищни блокове. Коридорите на болницата са превърнати в голяма морга и в тях са наредени телата на загиналите. В зловещата редица има малки детски трупчета, младежи, застинали в мига на бягството. Има семейства, скупчили се в отчаян опит да защитят децата си, загинали под телата на своите родители.

Днес паметни плочи в памет на загиналите над 100 човека са издигнати на площад "Велешана", където се е намирало сринатото общежитие на химическия комбинат "Свилоза", както и в близост до училището "Алеко Константинов", където е бил разрушен жилищен блок. Разрушена е и административна сграда до гарата. Дълго след трагедията цари пълно информационно затъмнение, наложено от тогавашния режим.

[hammer^BaTe]

Еволюцията на телевизорите

 

Едно от любимите занимания на човечеството още от 1940 година е именно гледането на телевизия. Тук ще ви запознаем с еволюцията на на най-масовият уреди за забавление.

На практика още в далечната 1900 година, руският учен Константин Перски измисля думата "телевизия" на световното изложение в Париж, за да опише предаването на снимки по електрически проводник. През 1925 година се появява силуетът на движещ се макет на вятърна мелница, предаван по електрически проводник, което може да се нарече първото предаване на първия телевизор.

 

 

През 50-те години на миналия век се случва еволюцията. Дървената кутия, която често издава звуци и заема половината хол е по-цивилизована. Американците се радват на много и забавни предавания и раждането на уестърните. Телевизорът става един от най-търсените уреди и почти 90 процента от всяко домакинство в САЩ разполага с него. Цветовете са били два, но са били напълно достатъчни, за да видиш всичко, от което имаш нужда.

 

 

Еволюцията на телевизора често възлага и нови задачи на хората, които се опитват да подобрят качествата. През 60-те години се ражда и уважаваното семейство Флинтстоун, което събира децата пред малкия екран, а с него идва и Стар Трек, Батман и всичко останало. Да не забравяме, че тук се появяват и първите зародиши на цветния телевизор, дистанционното и дори по-добър сигнал, с който няма да се налага да гледаш бурята смежинките на екрана!

 

 

 

 

70-те години на миналия век са имали и друг чар. Тогава се ражда "Улица Сезам" с Голямото пиле. Телевизорите стават по-малки и компактни, разполагат с антена, която хваща доста добре сигнала, а липсата на дистанционно се заменя с приятелски познатите копчета, които изчистват сигнала. Звукът е моно, но няма проблеми, защото стереото е още мистерия. 

 

 

 

 

90-те години на телевизията бяха златните! Радвахме се на Cathode-ray-tubes (CRT), които даваха най-добрата виждана картина до тогава. Цветовете бяха ярки, теглото беше намалено значително, ако не си притежавал Велико Търново, с което можеш да правиш тежки физически упражнения. Същата технология помогна за увеличаване на размерите на телевизора. И нека облъчването да започне!

 

 

Първият тънък дисплей, който се появява на пазара идва с Plasma телевизорът. Ражда се през 1997 година, струва 10-15 заплати и е практически iPhone-ът на телевизорите за времето си. Всеки искаше тази красота, защото е по-тънка, по-цветна и по-различна.  В края на 90-те се роди и следващото поколение. LCD-тата не успяха да спечелят битката с плазмените телевизори, защото изглеждаха по-зле и по-постни. Въпреки всичките си качества и енергийна ефективност те стояха доста дълго в магазина заради цената и заради по-калпавият сигнал, който идваше от от антената или кабела. Тяхната еволюция се забавя, докато не идва следващото поколение приемници. HD телевизорите се появяват в началото на 1998 година.

 

От 1998 година, телевизорите стават по-тънки, по-умни и с по-големи резолюции. Въвеждат се допълнителни технологии като 3D, USB, HDMI и други. На практика LED технологията съществува още от 1980г. и се интегрира в телевизорите едва в началото на 21 век.

[hammer^BaTe]

Уникален ЗиЛ комби гние в Украйна

Един от общо четирите произведени ЗиЛ-41042 с каросерия комби изгнива под открито небе на пристанището в Одеса, съобщава украинският портал TopGir. Уникалната лимузина с прозвището "Черния доктор" е блокирана в порта от 2010 г. заради неплатени митнически такси заедно с още един екземпляр от също толкова рядката модификация 41047, съобщава Fakti.bg.По непотвърдена информация двата ЗиЛ-а са внесени в Украйна през 2009-а. Забелязани са по улиците на Одеса, след което изчезват. Явно собственикът им се е опитал да ги изнесе от страната без да плаща мито.



ЗИЛ-41042 (ЗИЛ-115А) е проектиран като санитарен автомобил за висшите партийни и държавни ръководители на СССР. Боядисан е в черно, за да не се отличава от останалите автомобили в кортежите, на което дължи и прозвището си "Черния доктор".

В салона на комбито няма никакво медицинско оборудване. Автомобилът е предназначен единствено за бързо хоспитализиране на комунистически велможи. Интериорът обаче не отстъпва по нищо на останалите ЗиЛ-ове. Дори и носилките са тапицирани с естествена кожа.



Рамките на прозорците са декорирани с истинска дървесина. В шофьорския отсек, където се вози и охранителят, също цари лукс. На конзолата между седалките има панел за управление на звуковата и светлинна сигнализация на немската компания AEG-Telefunken.

На пръв поглед изглежда, че от лявата страна на автомобила има задна врата. Зад нея обаче са скрити само резервната гума и някои помагала за поддръжка на външния вид на колата.



"Черния доктор" има по-дълго междуосие от стандартния ЗИЛ-4104, а над "медицинската" част от каросерията е изградена надстройка. Комбито тежи 3.9 тона.

Екземплярът, който гние в Одеса, е произведен през 1980 или 1981 г. Всеки от четирите "Черни доктори" струва умопомрачаващите 180 000 рубли. Средната заплата в СССР по онова време е 155 рубли.

[hammer^BaTe]

1. President Barack Obama with his High School Basketball Team

2. Arnold Schwarzenegger visits New York for the first time

3. Bill Gates' was arrested for driving without a license back in 1977

4. Boxer Muhammad Ali talks a man out of committing suicide

5. The iconic music trio of Madonna, Sting and the late Tupac

6. Ernest Hemingway's rather serious passport photograph

7. Robin Williams opted to dress like a cheerleader that day

8. The original cast from Star Wars prior to shooting the trilogy

9. Elton John plays his piano onboard his private plane

10. Elijah Wood and Macaulay Culkin as kids

11. Director Steven Spielberg with a young Drew Barrymore whilst filming E.T.

12. The infamous Osama Bin Laden after an intense judo practice

13. The brooding Vladimir Putin as a young boy

14. Hollywood royalty meets real-life royalty as Marilyn Monroe is greeted by Queen Elizabeth II

15. Adolf Hitler pictured as the best man at Joseph Goebbels Nazi wedding

16. America's first man in space, Alan Shepard puts on his custom Navy Mark IV spacesuit

17. English archaeologist Howard Carter peers inside the sarcophagus of King Tut

18. In 1880 the Eiffel Tower was still be constructed in Paris

19. Pablo Picasso & a disinterested Brigitte Bardot

20. The future meets the past as Bill Clinton meets John F. Kennedy

21. A brave Steven Spielberg rests in the mouth of JAWS

[hammer^BaTe]

Алкатраз: Мрачната история на Острова затвор

Алкатраз. Самото име казва всичко. Предназначението му е да всява ужас у най-непоправимите престъпници в Америка и затворът успешно постига това още с отварянето си през 1934 година. Той лишава Ал Капоне от силата му. Превръща „Картечницата“ Кели в примерен затворник. Отнема птиците на „Птичаря от Алкатраз“.

Алкатраз е последната спирка. Вариантът на американското правителство за „окончателно решение“ в борбата с престъпността, възникнала със Сухия режим и продължила през 20-те години чак до Голямата депресия. Правителството имало нужда от затвор – груб и суров, като бележитите престъпници, изпращани в него. Намерили го във влажната, студена и неумолима изолация, строгата дисциплина и код на мълчанието на Алкатраз. До момента на затварянето й през 1963 година, „Скалата“ безспорно вече била свършила работата си.

Днес Алкатраз е един от най-големите туристически магнити и прочути забележителности в Сан Франциско. Мистиката на острова, дължаща се основно на книгите и киното, привлича над милион посетители от целия свят годишно, дошли да видят с очите си къде американското правителство е държало някои от своите най-прочути престъпници. Много от тях запомнят завинаги страховитото чувство да бъдеш затворен, макар и за секунди, в изолатора. Клишето „ако тези стени можеха да говорят“ придобива нови измерения, когато става въпрос за суровата тишина на Алкатраз.

Историята на Алкатраз

Остров Алкатраз се сдобива с името си през 1775 година, когато испанският изследовател Хуан Мигел де Аяла начертава карта на залива Сан Франциско. Той кръщава малкия, 13-акров необитаем остров, с неговите бързи течения и безплодна земя, Ла Исла де лос Алкатрасес.

Седемдесет и две години по-късно, през 1847-а, американската армия забелязва Скалата и нейната стратегическа полза като военно укрепление. Топографи извършват геологически проучвания и до 1853 година армейски инженери започват да изграждат военна база заедно с първия действащ морски фар по Тихоокеанското крайбрежие.

Откриването на злато край Американската река и в Калифорния през 1848 година докарва в щата кораби с миньори от целия свят. Когато слухът за изобилното богатство в Калифорния се разнася по земното кълбо, американското правителство предприема мерки за сигурност, за да защити земите и ресурсите си от заграбване от чужди страни. Разположен точно в устието на Залива Сан Франциско, Алкатраз щял да се превърне в символ на военната мощ на американския Запад.

След няколко години на усилен строеж и разширяване на въоръжението, Алкатраз е превърнат във военно укрепление. Оборудван е с далекобойна артилерия и четири масивни оръдия на Родман, способни да потопят вражески кораби на три мили разстояние. Оръдията на Алкатраз можели да изстрелят по 3 152 кг желязо на обсада. Макар укреплението да стреля само веднъж – 181 кг по неидентифициран кораб и не улучва – то изпълнява предназначението си на могъща „спирачка“ за чужди нашественици.

Алкатраз като военно укрепление (1869 г.)

С напредъка във военното въоръжаване, функцията на Алкатраз като укрепление скоро замира. До 1861 година островът намира истинското си призвание, когато правителството започва да изпраща там военнопленници от Гражданската война. През 1898 година Испано-американската война увеличава затворническата популация от едва 26 на 450 души. През 1906 година, след катастрофалното земетресение в Сан Франциско, стотици цивилни затворници са преместени в затвора на острова. До 1912 година на централния хребет на острова е изградено огромно здание с килии, а до края на 20-те години капацитетът на сградата вече почти се пукал по шевовете.

Изглед от северната част на Алкатраз (1869 г.)

Алкатраз е първият дългосрочен затвор на армията. Излагайки затворниците на комбинация от строга изолация и желязна дисциплина, той бързо се сдобива с репутацията на тежко изправително заведение. Затворниците се делели на три класи, в зависимост от поведението и престъпленията им. Тези от третата класа не получавали разрешение да четат книги в библиотеката и нямали право на писма и посещения от роднини, нито да говорят един с друг. Ако нарушели тези правила ги чакала тежка работа, 5-килограмово гюле, вързано за глезена, и/или престой в изолатора на диета с хляб и вода.

Ранна снимка на Алкатраз (1880 г.)

Средната възраст на войниците затворници била 24 години. Повечето излежавали краткосрочни присъди за провинения като дезертьорство, например. По-дългите присъди се давали за престъпления като неподчинение, нападение, кражба или убийство.

Интересен елемент от военния режим в затвора е, че килиите се използвали единствено за спане, освен ако не ставало въпрос за извънредна ситуация, изискваща повсеместно заключване на затворниците. Никой нямал право да посещава килията си през деня. Затворниците от първа и втора класа можели да ходят навсякъде из затвора, с изключение на помещенията на пазачите на горните нива.

Алкатраз (1915 г.)

Въпреки ограничителните и строги мерки, първоначално Алкатраз функционирал като затвор с минимална сигурност. Видовете работа, давана на затворниците, се различавала в зависимост от тяхната класа и отговорност. Мнозина работели като готвачи, чистачи и дори помагали в домакинствата на островните семейства. Често избрани затворници се грижели за деца, живеещи на острова, населен основно с китайци.

Жителите на Сан Франциско изпитвали все по-голяма неприязън към армейския затвор, кацнал стерилно в средата на красивия залив. Армията докарала почва от близкия остров Ейнджъл, обучила няколко затворници в градинарския занаят и засадила най-различни цветя и растителности. Калифорнийската асоциация на пролетните и диви цветя дарила висококачествени семена от розови храсти и лилии. Затворниците обичали да се грижат за своите градини; градинарството бил най-предпочитаният задължителен труд.

В следващите десетилетия затворническият режим ставал все по-облекчен, с преобладаващи отморяващи занимания. В края на 20-те години затворниците построяват бейзболно игрище и им се разрешава да носят свои собствени бейзболни екипи. В петъчните вечери армията организирала „Алкатразки борби“ – боксови мачове между затворници, избрани от дисциплинарните казарми. Борбите били популярни и често привличали посетители от сушата, сдобили се с покани по втория начин.

Остров Алкатраз (1920 г.)

През 1934 година, поради високите разходи за поддръжка в разгара на Голямата депресия, военните решават да затворят затвора и да прехвърлят собствеността му на Министерството на правосъдието.

Решението Алкатраз

Сухият режим поражда национална криминална вълна през 20-те и 30-те години на 20-и век, възвестявайки безпрецедентна гангстерска ера. Ал Капоне се сдобива с по-голяма престъпна и политическа власт от всеки друг мафиот преди него. С настъпването на Голямата депресия в началото на 30-те, американските вестници се пълнели с цветисти описания на лъскаво пременени „обществени врагове„, подиграващи се със закона. Органите на реда често отстъпвали пред по-добре въоръжените банди, размахващи картечници в престрелки и публични екзекуции.

Общественото недоволство помита нацията. Алкатраз щял да изиграе огромна роля в закъснелия отговор на федералното правителство. Ако Ал Капоне бил националният символ на беззаконието, то Алкатраз щял да бъде национален символ за наказването на престъпниците. В този смисъл Капоне и Алкатраз били идеалният фон за една трагедия: два символа, привлечени един към друг по пътя на неизбежния сблъсък. Известността на Капоне предопределя раждането на единствено по рода си наказателно учреждение. Кръщават го „Дяволския остров на Чичо Сам“.

Като федерален затвор Алкатраз щял да играе двояка роля – да ограничи най-прочутите престъпници в една сурова, дисциплинарна обстановка и да изпрати ясно предупреждение към тази нова порода престъпници, че федералното правителство не се шегува.

Началникът на Федерални затвори Санфорд Бейтс и министърът на правосъдието Хоумър Къмингс слагат началото на проекта Алкатраз, следейки отблизо фините детайли по неговото изграждане. Един от най-видните експерти по сигурността в страната, Робърт Бърдж, е привлечен към проектирането на непристъпното и внушаващо страх здание. Оригиналният килиен сектор, построен през 1909 година, претърпява цялостна промяна.

Работата по новия затвор започва през 1934 г.

Работата по новото лице и идентичност на затвора започва през април 1934 година. Старите паянтови решетки са сменени с модерни здрави стоманени пречки. Всяка килия е снабдена с електричество, а всички сервизни тунели са циментирани, за да не могат затворниците да избягат или да се крият в тях. Железни решетки на прозорците покриват всяко място, до което осъдените щели да имат достъп. Специално издигнати охранителни пасажи щели да обикалят периметъра, позволявайки на пазачите да носят оръжието си зад недостижими железни бариери. Тези пасажи щели да позволяват на пазачите да наблюдават всяко действие на затворниците.

Специални контейнери със сълзотворен газ, задействащи се от пасажите или друга наблюдателна точка, са монтирани в тавана на столовата. Охранителните кули са стратегически разположени. Нова технология позволявала използването на електромагнитни метални детектори, поставени пред столовата и на всички входове на затвора. Затворническият блок разполагал с близо 600 килии, като нито една от тях нямала връзка с никоя стена от периметъра. В случай, че затворник успеел да си пробие път през стената на килията, той тепърва трябвало да търси начин да избяга от затворническия блок. Осъдените щели да се настаняват единствено в сектори B, C, и D, тъй като основното затворническо население не бивало да надвишава 300 души.

Директорът „Златното правило“

Джеймс А. Джонстън

Бюрото на затворите избира Джеймс А. Джонстън – поддръжник на строгата дисциплина с хуманистичен подход към реформите – за директор на Алкатраз. Джонстън заема поста си с 12-годишен опит в Калифорнийската държавна изправителна служба. През 1913 година Джонстън бил назначен за директор в затвора Сан Куентин. За кратко бил служил и в затвора Фолсъм. Той става известен с програмите за реформа, които въвежда. Джонстън не вярвал в използването на окови, а в налагането на работа, награждаваща с уважение усилията на затворниците.

В Сан Куентин се сдобива с прякора „Директор Златното правило“, а вестниците го хвалели за калифорнийските магистрали, построени от неговите затворници. Макар да не получавали възнаграждение за труда си, осъдените се награждавали с намаляване на присъдите. Джонстън основава и няколко образователни програми в Сан Куентин, които пожънват успех с доста затворници. Въпреки хуманното му отношение, той се славел и с репутацията на строг възпитател. Правилата му за поведение били сред най-строгите в затворническата система, като непокорните затворници изтърпявали най-сурови наказания. По време на службата си в Сан Куентин той надзирава екзекуцията на няколко осъдени.

Джонстън получил позволение да си избере лично пазачи за Алкатраз от федералната затворническа система. Той и началникът на федералните затвори Санфорд Бейтс предвидливо създават водещи принципи, по които да работи затвора: съдилищата нямали да имат право да изпращат осъдените направо в Алкатраз. Директорите на затворите в цялата страна избирали кои от своите най-непоправими затворници да пратят в Скалата. Към острова се отправят онези с неконтролируемо поведение и опити за бягство, както и прославени престъпници, ползващи се с привилегии заради своя статус и слава.

Затворниците, търсещи адвокат, който да ги представлява докато са в Алкатраз, трябвало да изпращат молбите си директно до министъра на правосъдието. Привилегиите били сведени до минимум и никой, без значение от обществения му статус, нямало да се радва на специално отношение.

Осъдените трябвало да заслужат правото си на посещения, като в първите три месеца изобщо не се позволявали визитации. Директорът щял да одобрява всички посещения, но само по едно на месец. Затворниците щели да получат ограничен достъп до библиотеката на затвора, но без вестници, радио и други неодобрени материали за четене. Пощата се считала за привилегия, а всички писма, входящи и изходящи, щели да бъдат преглеждани и преписвани на пишеща машина преди предаването им на получателя. Работата също била привилегия, а не право. Получаването на такава щяло да зависи от поведението на затворника.

Затворническа килия в Алкатраз

Всеки осъден щял да разполага със собствена килия, плюс най-основните житейски нужди като храна, вода, дрехи, медицински и зъболекарски грижи. Контактите им с външния свят били отрязани напълно. Осъденият шпионин Мортън Собел по-късно разказва, че правилата в Алкатраз били толкова строги, че затворниците никога не били допускани да се разхождат из сектора сами. Желязна рутина, продължаваща ден след ден, година след година. Правата, давани за добро поведение, се отнемали и при най-малкото нарушение.

Алкатраз отваря през 1934 г.

Когато Алкатраз отваря врати през август 1934 година, там все още имало 32-ма затворника от армията, излежаващи присъдите си. Към тях се присъединяват 11 затворника от остров Макнийл в щата Вашингтон, 53 от федералния затвор в Атланта, и 102-ма от федералния затвор Левънуърт, Канзас. Ал Капоне, Док Баркър (последният оцелял син от прочутата банда на Мама Баркър), Джордж Кели „Картечницата“, Робърт Страуд „Птичаря от Алкатраз“, Флойд Хамилтън (шофьорът на бандитите Бони и Клайд), и Алвин Карпис „Зловещия“ са сред първите попълнения от федерални затворници.

Ал Капоне: Скандалният бос на Чикаго

Пристигащите затворници били откарвани в малък камион до върха на хълма. Оттам ги подкарвали в подземния сектор, където получавали вещи от основна необходимост и кратък душ. Когато Ал Капоне пристига на острова, той прави кратък опит да блесне с властта, на която се бил радвал във федералния затвор в Атланта. Там, той постоянно подкупвал пазачите да работят за него, възползвайки се от ниските им надници, за да може да върти далаверите си от затвора. Капоне обаче не бил като другите затворници. Повечето от останалите, изпратени в Алкатраз, се явявали ветерани в затворническата система. Той, от друга страна, бил прекарал съвсем малко време в затвора, преди да го изпратят в Алкатраз. В затвора в Атланта, той бил в състояние да си урежда неограничени посещения от семейството и приятелите си, и дори да вмъква алкохол в килията си, както и нецензурирани материали за четене.

Директор Джонстън имал обичай да се среща лично с новите „риби“ и да взема участие в кратката им ориентация. Той пише в мемоарите си, че лесно бил разпознал Капоне сред останалите в редицата. Капоне се хилел и правел тихи, самодоволни коментари към останалите затворници. Когато дошъл редът му да говори с директора, той се опитал да влезе в ролята на лидер, като задава въпроси от името на останалите. Джонстън бързо го снабдил със затворническия му номер и го накарал да се върне в редицата. По време на престоя му в Алкатраз, Капоне направил няколко безуспешни опити да изкопчи специални привилегии от Джонстън.

В крайна сметка Капоне се предал на режима на Джонстън. „Изглежда Алкатраз ме победи“ – казал той на директора. Капоне прекарва на острова 4 и половина години. Веднъж се сбива с друг затворник на двора и попада в изолатора за осем дни. Докато работел в подземното крило бил намушкан с ножици. Той се отървал леко – приели го в болницата на затвора и го освободили след няколко дни. Впоследствие показва симптоми за сифилис, от който очевидно бил боледувал от години. През 1938-а го прехвърлят в затвора на остров Търминал в Южна Калифорния.

Джордж Кели "Картечницата"

Джордж Кели „Картечницата“ също бил в групата на първите пристигнали през август 1934 година. Той живеел на втория етаж в сектор „B“ и тихо излежал 17 години в Скалата преди да го прехвърлят обратно в Левънуърт през 1951 г.

В цялата си история Алкатраз продължавал да привлича като магнит много прочути гангстери. Повечето се покорявали на строгия режим без никаква, или с много малка съпротива, а междувременно влиянието им в света навън избледнява и изчезва.

Безмилостният режим на Алкатраз

Денят на осъдените следвал неумолим и методичен режим. Събуждане в 6:30 часа, 25 минути за оправяне на килите и после преброяване. В 6:55 часа всички вкупом се отправяли към столовата. Закуската продължавала 20 минути. Сетне затворниците се подреждали според трудовите им задължения.

Столовата в Алкатраз

Главният коридор се казвал „Бродуей“. Килиите там се смятали за най-нежелани, тъй като долният етаж бил постоянно студен. Те били и най-малко усамотени, защото пазачите, затворниците и друг персонал често минавали по коридора. Новопристигналите обикновено се настанявали на второто ниво на сектор B под карантина през първите три месеца от престоя им.

Докато съотношението в други затвори било един пазач на 12 осъдени, в Алкатраз то било един пазач на всеки трима затворници. Благодарение на пасажите в края на блоковете и на честотата на преброяванията (12 на ден), пазачите били в състояние да държат строго под око всеки затворник. Едно нововъведение – електронно управлявани врати – допринася още повече за ограничаването на непослушниците в алкатразкото общество. Тъй като броят на затворниците бил малък, пазачите знаели името на всеки затворник.

В ранните години на Алкатраз Джонстън въвежда политика на мълчание, която много затворници считали за най-непоносимото наказание. Съществуват сведения, че няколко осъдени са полудели заради строгото правило за пазене на тишина. Бившият гангстер и банков крадец Руф Пърсфул грабнал секира, докато работел в една от работилниците, и си отрязал пръстите на ръката. Впоследствие този инцидент е пресъздаден във филма „Бягство от Алкатраз„, с участието на Клинт Истууд, който разказва за опита за бягство през 1962 година на Франк Лий Морис и братята Англин. Политиката на мълчание по-късно е омекотена, но това е една от малкото промени, случили се в историята на затвора.

Медийният шум, заобикалящ Алкатраз, създаден основно от липсата на информация от страна на затворническата управа, довежда до прякора му „Дяволския остров“. Тъй като затворниците не получавали помилване директно от затвора, пресата трудно намирала мъже, които са живели вътре. А когато успявала, бившите затворници разказвали страховити истории за бруталностите, преживени зад решетките. Повечето разкази не отговаряли на истината, но онези за жестоки побои, сурови дисциплинарни мерки и строга изолация подхранвали интереса на медиите.

Хенри Йънг

През 1941 година Хенри Йънг отива на съд за убийството на своя съкилийник и съучастник в провалено бягство Руфъс Маккейн. Защитникът на Йънг неправилно заявил, че клиентът му е бил подлаган на постоянни побои от пазачите и бил прекарал дълги периоди в пълна изолация. Историята на Йънг отново е неточно изобразена във филма с участието на Кевин Бейкън, Крисчън Слейтър и Гари Олдман, озаглавен „Murder in the First“ („Убийство в Алкатраз“). Според филма Йънг бил осиротял тинейджър, изпратен в Алкатраз за кражбата на 5 долара от магазин, с които искал да спаси от глад сестра си. Филмовият Йънг „никога не бил наранявал някого“ преди влизането си в Алкатраз.

В действителност Йънг е банков крадец, упражнил насилие, довело до смъртта на заложник през 1933 година – около три години преди изпращането му в Алкатраз. На острова той се оказал труден затворник, провокиращ сбивания и убил двама пазачи по време на опит за бягство. Йънг и неговата бъдеща жертва Маккейн прекарват почти 22 месеца в пълна изолация заради пропадналото им бягство, приключило със застрелването на „обществения враг“ Док Баркър.

След като се върнали сред останалите затворници, Маккейн бил изпратен в шивачницата, а Йънг в мебелната работилница, намираща се на горния етаж. На 3 декември 1940 година Йънг изчакал да мине преброяването в 10:00 часа, за да изтича надолу по стълбите и да забие нож в старата си дружка. Маккейн починал пет часа по-късно. Йънг отказал да разкрие мотива си за убийството.

По време на процеса срещу Йънг неговите адвокати твърдяли, че тъй като той е бил държан в пълна изолация три години, то не би могъл да бъде държан отговорен за агресивното си поведение.

Директор Джонстън бил призован да даде показания за условията и политиката на затвора. Няколко осъдени също били призовани да свидетелстват за обстановката в Алкатраз и много от тях разказали за дочути „слухове“, че затворници са били заключвани в подземието и пребивани от пазачите. Те разказали, че много хора били полудели вследствие на това отношение. Съдебните заседатели се смилили над Йънг и го признали за виновен в непредумишлено убийство, заради което прибавили само няколко години към присъдата му. Йънг продължил да бъде труден затворник и след процеса, което довежда до прехвърлянето му в Медицинския център за федерални затворници в Спрингфийд щата Мисури. Когато излежава федералната си присъда през 1954-а, той е изпратен в щатския затвор във Вашингтон и освободен предсрочно през 1972-а, след близо 40 години зад решетките.

След процеса срещу Йънг сектор D, по-известен като „Възпитателен блок“, бил ремонтиран. Сектор D се състоял от 42 килии с най-различна наказателна степен. Най-сериозните нарушители на затворническите правила и регулации се изпращали в „Голата килия“ – най-жестокото наказание в затвора, осигуряващо пълно лишаване на виновника от всичките му възприятия.

Изолаторите

Килии за пълна изолация в Алкатраз

Единичната „Гола килия“ представлявала облицована със стомана стая без тоалетна и мивка, само с малка дупка в пода за облекчаване на човешките нужди. Дори казанчето за пускане на вода в дупката се управлявало от пазачите. Затворниците се хвърляли там без дрехи и на строга диета. Килията разполагала със стандартен комплект решетки, в които имало отвор за подаване на храна и солидна стоманена врата, държаща затворника в абсолютен мрак и студ. Матрак за спане им се давал само нощем и на сутринта им се взимал обратно. Продължителността на наказанието обикновено била 1-2 дни.

„Дупката“ била подобна килия, като имало общо пет такива на долното ниво. Тези килии разполагали с мивка и тоалетна, както и с нисковолтова електрическа крушка. Затворниците прекарвали там до 19 дни. И те не разполагали с матраци през деня, който прекарвали в състояние на безмерно отегчение и пълна изолация. Понякога пазачите отваряли малкия прорез на солидната врата, пускайки светлина на примерните нарушители.

Останалите 36 килии за изолация били подобни на нормалните. Отлъчените затворници имали право на едно излизане на двора в седмицата и на две къпания. Храната се доставяла в килиите. Тези нарушители се развличали главно с четене и можели дори да зърнат малка част от Сан Франциско през прозорчето, което считали за допълнителна форма на мъчение. Звуците и гледките на свободата били толкова близо и същевременно безкрайно далеч.

Птичаря от Алкатраз

Робърт Страуд, известен още като "Птичаря от Алкатраз"

Освен Ал Капоне, другият най-прочут затворник в Алкатраз е 52-годишният Робърт Страуд, известен още като „Птичаря от Алкатраз“ №594. Страуд е един от малкото осъдени, настанени директно в изолационния сектор още с прехвърлянето му от федералния затвор Левънуърт в Канзас, без да премине през стандартната карантинна процедура. Той прекарва в Алкатраз 17 години без никога да се срещне с останалите затворници. Подобно на Капоне, Страуд се радвал на много привилегии в предишния затвор.

През 1909 година 18-годишният тогава Страуд застрелва някакъв барман, който бил пропуснал да плати дължимите 10 долара на неговата приятелка и проститутка Кити О’Брайън. Той бил осъден за непредумишлено убийство през 1911-а и изпратен на остров Макнийл – федерален затвор в щата Вашингтон. Страуд преживял трудни моменти в Макнийл, тъй като бил доста труден затворник. През ноември 1911-а намушкал дежурния в болницата, понеже смятал че го топи пред управата за разпространение на наркотици. Дежурният оцелява, но Страуд получава допълнителни 6 месеца към присъдата си и го изпращат в Левънуърт.

Страуд, вече на 22 години, се превръща в дисциплинарен проблем за администрацията в Левънуърт. Извършва най-различни нарушения и прекарва в изолатора доста време за вмъкването на разни предмети, като остриета от трион, длета и друга контрабанда. През март 1916 година, пред 1000 затворници в столовата, Страуд намушква младия пазач Андрю Търнър с грубо изработено стоманено острие. Търнър се свлича на земята в шок и почти парализиран. Останалите пазачи го отнасят и той умира няколко минути по-късно. Макар подробностите да са неясни, Страуд очевидно се бил ядосал, когато открил, че малкият му брат се бил опитал да го посети, но бил отпратен, тъй като не бил дошъл в деня за визитации.

Страуд е осъден за предумишлено убийство и получава смъртна присъда чрез обесване. Трябвало да дочака екзекуцията си в пълна изолация. Неговата майка отчаяно се борила за живота му и в крайна сметка, през 1920 година, директорът на затвора Т. У. Морган нарежда той да изкара остатъка от живота си в изолационния сектор.

По време на 30-годишния период на заточението му в Левънуърт Страуд развива маниакален интерес към птиците, след като намира малко ранено врабче на двора на затвора. Първоначално му позволили да развъжда птици и да си направи лаборатория в две съседни килии, тъй като смятали, че така ще прекарва времето си по полезен за него начин. В резултат от тази привилегия, Страуд издава две книги за канарчетата и техните болести, изучавайки над 300 птици.

Страуд изгражда доста доходен бизнес от своята изолирана килия, извличайки полза от своята новопридобита важност сред любителите на птиците. Вместо обаче да оцени получените привилегии, той засипва управата на затвора с все повече изисквания. Килиите му миришели неприятно и не били достатъчно хигиенични. Той седял сред птиците си с покрита с изпражнения риза, а угарки от цигари и пепел покривали пода. Обикновено пазел няколко птичи трупа, върху които извършвал аутопсии, и кафези, натрупани до тавана. Невъзможно било да се претърси килията му и се говорело, че много от пазачите изпитват силна враждебност към Страуд.

Той се превръща в административен кошмар. Купищата писма, които получавал, и специалните му изисквания натежавали над персонала с всеки изминал ден. Цензурирането на пощата му, доставките на храна за птици, литература и други необходими материали за изследванията му, биха могли да оправдаят наемането на личен асистент на пълно работно време. Страуд се радвал на нечувани в затворническата система привилегии. Левънуърт страдал от критична липса на свободни места, а той се ширел сам в две килии. Години наред местната администрация лобирала за прехвърлянето му в затвор, където да следят него и заниманията му по-изкъсо. Птиците на Страуд и неговите изследвания някога имали обществен отзвук, но с течение на времето изискванията му се превърнали в горчив товар за управата.

В началото на декември 1942 година затворническата администрация най-сетне получава онова което искала: Страуд щял да бъде прехвърлен в Алкатраз. Когато освободил килиите си в подготовка за преместването, пазачите открили, че поръчаното от него оборудване в действителност било използвано за направата на казан за варене на алкохол. Скоро станало ясно, че птичите изследвания на Страуд служели за прикриването на още няколко незаконни дейности, като например грубо изработеният нож, скрит в кухина в работното му бюро.

Килията на Робърт Страуд в Алкатраз

Страуд щял да прекара следващите 17 години от живота си в Алкатраз (6 години в изолация в сектор D и 11 години в болницата на затвора), а неговата самоличност се превръща във вечен синоним на името Алкатраз. Противно на общото мнение, Птичаря от Алкатраз никога не получил позволение да държи птици в килията си. Вместо това, обаче, той написва своята най-прочута книга за птичите болести, която вдъхновява писателя Томас Гадис да напише творбата си „Птичаря от Алкатраз“.

През 1959 година Страуд е прехвърлен в Медицинския център за федерални затворници в Спрингфийлд щата Мисури, където умира от естествена смърт на 21 ноември 1963 година. Намерен е от осъдения шпионин и негов близък приятел Мортън Собел.

Опити за бягство

Бърнард Кой

През 29-те години на съществуването на затвора са известни 14 опита за бягство, в които 34-ма различни осъдени рискуват живота си, за да избягат от Скалата. Повечето от тях са убити или заловени повторно. От тези 14 опита, два са особено значими за историята на острова затвор. През 1946 година затворник на име Бърнард Кой успява да изработи инструмент за огъване на решетки и да се изкатери до един от пасажите. Той надвива нищо неподозиращия пазач, обезоръжава го му и хвърля оръжия на още няколко чакащи затворника. Предвождани от Кой и неговия приятел Пол Крецър, бегълците планирали да си пробият път с куршуми, но не успели да намерят ключа, даващ им достъп до двора на затвора. Отчаяните затворници взимат няколко пазачи за заложници и обявяват жестока война на Алкатраз.

Хиляди зрители наблюдавали от бреговете на Сан Франциско как морските пехотинци превземат острова, обстрелвайки затвора с минохвъргачки и гранати. Затворниците вътре се скрили зад напоени с вода матраци и лежали безпомощно, докато куршумите свистели покрай ушите им. Без повече надежда за бягство, осъдените Кой, Крецър, Марвин Хъбард, Сам Шокли, Майрън Томпсън и Кларънс Карнс решават да се бият до смърт.

Директор Джонстънс не знаел точния брой на замесените затворници и вярвал, че съществува реална опасност за сигурността на Сан Франциско. Той призовава на помощ Военноморския флот, Крайбрежната охрана и Морската пехота. Отчаяният Крецър, осъзнавайки че заложниците вероятно ще го обвинят във вече втория му план за бягство, насочва пистолета си в препълнената с пазачи килия и открива огън.

Затворническият бунт от 1946 година

Битката продължава цели два дни и накрая притиснатите до стената Крецър, Кой и Хъбард намират убежище в един сервизен коридор. Останалите съучастници се връщат в килиите си с надеждата да не бъдат разпознати като директни участници в опита за бягство. Крецър, Кой и Хъбард загиват в коридора от огнестрелни рани и шрапнели. Един от пазачите, Уилям Милър, също умира от раните си. Друг пазач, Харолд Стайтс, е застрелян и убит докато се опитвал да поеме контрол над килийния блок. Томпсън и Шокли по-късно са екзекутирани заедно в газовата камера на Сан Куентин заради ролята си в убийството на пазач Милър, а Карнс получава допълнителна 99-годишна присъда.

Франк Морис, Джон и Кларънс Англин

Най-прочутият опит за бягство от Алкатраз е този на Франк Лий Морис и братята Кларънс и Джон Англин. През 1962 година техният приятел Алън Уест помага на тримата да измислят хитър план, състоящ се в направата на сал, надуваеми спасителни жилетки и две чучела, с които да залъжат пазачите по време на рутинните им проверки. В период от няколко месеца осъдените изработвали чучелата и използвали специални инструменти, откраднати от разни работилници в затвора, с които да си издълбаят път във вентилационната шахта.

Отворът на вентилацията представлявал гъста метална решетка, с размери 25×15 сантиметра, в задната част на всяка килия. Те проявили завидна изобретателност, успявайки да направят имитации на мрежата, скриваща изровения цимент, и човекоподобни примамки, залъгващи обикалящите на проверка пазачи, че всички са в леглата си. Качеството на фалшивите решетки и чучела било забележително. Затворниците използвали боя, сапун и бетон на прах, за да изработят глави с човешка коса, събрана от бръснарницата. Подготовката им отнема над шест месеца.

Изходът за бягство и фалшивата решетка

В нощта на 11 юни 1962 година, веднага след преброяването в 21:30 часа, Морис и братята Англин смъкват решетките на пода. Уест, за когото ФБР вярва, че вероятно е мозъкът зад този план, прекарал голяма част от времето си в правенето на чучелата и затова не бил в състояние да разшири достатъчно вентилационния отвор в килията си. Тримата стигнали до покрива, откъдето се спуснали по сервизните тръби до земята, а оттам прескочили 4-метровата ограда и се озовали на брега на острова. Там надули лодките и спасителните си жилетки, хвърлили се в мразовития Залив и изчезнали завинаги.

Затворниците използвали боя, сапун и бетон на прах, за да изработят глави с човешка коса, събрана от бръснарницата.

На сутринта, по време на проверката, един пазач мушнал с палката си човешката форма в леглото и главата на чучелото се търколила на пода.

 

Дали са избягали? Историята е разказана в няколко книги и в прочутия филм „Бягство от Алкатраз“, с участието на Клинт Истууд и Фред Уорд. ФБР разследва случая няколко години, но никога не се натъква на действителни следи.

Краят на Алкатраз

Най-голямата ирония в съществуването на Алкатраз е, че мразовитите и коварни води на Залива Сан Франциско – най-голямото препятствие за бягство в продължение на близо три десетилетия – допринасят за падението на най-сигурния затвор в Америка. След бягството на Морис и братята Англин, затворът е подложен на извънредни проверки, поради неговото влошаващо се архитектурно състояние и упадъкът на охранителни мерки, в резултат на бюджетни съкращения. Корозивният ефект на солените води, както и екстравагантните разходи за управление на затвора, дават достатъчно основание на министъра на правосъдието на САЩ по онова време, Робърт Кенеди, да закрие затвора.

Индианската окупация

На 21 март 1963 година Алкатраз затваря след 29 години експлоатация. Следващите няколко години различни заинтересовани групи и лица предлагат идеи за най-доброто използване на острова. Едно от предложенията било той да се превърне във вариант на Статуята на свободата на Западния бряг, а друго – търговски център и хотелски комплекс. В крайна сметка островът остава необитаем до 1969 година, когато голяма група американски индианци го провъзгласяват за индианска собственост.

Индианците имали големи планове, надявайки се да положат основите на Туземен културен център. Многобройни знаменитости им предлагат подкрепа си. Индианската окупация привлича както медийното, така и правителственото внимание. Федерални служители се срещат с тях, често присядайки с кръстосани крака на одеяла вътре в столовата на стария затвор, обсъждайки социалните нужди на индианците. Колкото по-прочута ставала индианската окупация, толкова повече любопитни прииждали към Алкатраз. Островът започнал да се превръща в убежище за бездомни и неоправдани. Индианските лидери скоро се сблъскали с проблема, някога изпитан от затворническата управа: липсата на естествени ресурси. Всичката храна и вода трябвало да бъдат доставяни по вода. Скъп и трудоемък процес.

Индианската окупация на Алкатраз (ноември 1969 г.)

Въпреки специалните забрани, наложени от туземните американци, наркотици и алкохол редовно се внасяли контрабандно в Алкатраз. Малкото социална организация скоро се разпаднала, карайки индианците да предприемат драстични мерки за оцеляване. В опит да съберат пари за храна, те започват да извличат медни жици от островните сгради и да ги продават на скрап. Случва се огромна трагедия, когато Ивон Оукс, дъщеря на един от ключовите индиански активисти, пада от третия етаж на сграда и умира. Семейство Оукс напуска острова почернено и никога не се връща.

Късно вечерта на 1 юни 1970 година внезапен пожар помита индианското селище, причинявайки щети на няколко главни сгради и изгаряйки до основи къщата на директора, дома на пазителя на фара, клуба на пазачите и нанася сериозни поражения на историческия фар, построен през 1854 година.

Федералните служби обвиняват индианците за пожара, а активистите хвърлят вината върху правителствени саботьори. Медиите, които дотогава изразявали съчувствие към каузата на местните, се обръщат срещу тях и публикуват истории, разказващи за побои и нападения. Подкрепата за индианците почти изчезва. Първоначалните организатори на движението изоставят острова повсеместно, а останалите повеждат битки помежду си.

На 11 юни 1971 година двайсет федерални маршали, съвместно с Бреговата охрана, акостират на острова и изгонват останалите му жители. Всички били откарани на остров Трежър под въоръжена охрана. Евакуацията им отбелязва официалния край на Алкатраз. През 1972 година Конгресът създава Националния парк „Голдън Гейт“ и остров Алкатраз става част от него. Островът отваря врати за посетители в есента на 1973 година и се превръща в една от най-популярните забележителности на парка, с повече от един милион посетители от целия свят годишно.

Днес Алкатраз се счита за екологичен резерват, дом на най-голямата западна колония на чайки на севернокалифорнийския бряг. Тръпката да стъпиш на Алкатраз се дължи както на историческото му значение, така и на облика на затвора, създаден от холивудските филми. През годините много от бившите обитатели на затвора се връщат на острова сред туристите, опитвайки се да преглътнат спомените от заточението си в Алкатраз и да разберат защо хората изгарят от желание на посетят място, което за тях е като паметник на болката и страданието.

[krasimo]

http://fakti.bg/avto...paign=firstpage

[hammer^BaTe]

http://men.hotnews.b...loto.23327.html - доста интересна статия за Удай Хюсейн (големият син на Садам). Може да разберете какви извращения е правил.. и прочее. За него е направен и филмът The Devil's Double (пълен с пури )

[mr Big]

интересен е страхът на хората и подчинението им пред един извратеняк...

[krasimo]

http://www.infonews....s-benz-s63-amg/

[kdl]

Такива простотии в статия скоро не бях чел

Опциите включват керамични спирачки, които са с 20% по-леки и използват 200 мм дискове

Като се замисля... май на Микра-та дисковете са 200мм.

новият S63 AMG е със 100 кг по-лек, благодарение на кованите AMG джанти

... Ковач е ковал джанти на каруца последно най-вероянто. Forging процеса е друга работа.

а тунелът на коляновия вал е изцяло алуминиев

ко? tunnel crankcase тип или че коляновият вал е направен от алуминий... за какво говорят изобщо.

За да се знае, че това чудо е Ес-ка, инженерите от Щутгарт са го оборудвали с водно-въздушен интеркулер

Ако нямаше въздушно воден кулер, най-вероятно нямаше да е Ес-ка. Амин.
Пак някой пубер се е възбудил и е решил да стане публицист