Няма други мнения в тази тема

[IIVVOO]

Ден на Христо Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България

Най известното стихотворение на Христо Ботев :

ХАДЖИ ДИМИТЪР


Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, зесмена!

„Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!“

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!


---

Излиза за първи път във в. „Независимост“, 1873 г. Кога точно е създадена, не се знае. Захари Стоянов по спомени на съвременници твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията. С малки поправки стихотворението е публикувано в „Песни и стихотворения“. Тук се публикува последната редакция, който се смята за нормативна.

---
---
Тих бял Дунав се вълнува

Иван Вазов

Стихотворението е написано през 1876 г. след вестта за преминаването на Ботевата чета през Дунава с парахода "Радецки".

Музиката е композирана през 1909 г. от революционера, общественик и учител Иван Караджов.



Тих бял Дунав се вълнува,
весело шуми
и "Радецки" гордо плува
по златни вълни.

Но кога се там съзирва
козлодуйски бряг,
в парахода рог изсвирва,
развя се байряк.

Млади български юнаци
явяват се там,
на чела им левски знаци,
в очите им плам.

Гордо Ботев там застана
младият им вожд –
па си дума капитана,
с гол в ръката нож:

– Аз съм български войвода,
момци ми са тез;
ний летиме за свобода,
кръв да леем днес.

Ний летиме на България
помощ да дадем
и от тежка тирания
да я отървем.

Парахода остави ни
ти по начин благ,
та дружината да мине
на родния бряг.

Капитанът, немец същи,
отказа – тогаз
Ботев люто се намръщи,
викна с буен глас:

– Туй го искам, не се моля:
всички сте във плян.
Тук се гледа мойта воля,
аз съм капитан!

Чуй, там днес мре народът
в бой с ужасен враг!
Карай бързо парахода
на българский бряг!

И гласът му става страшен
при тия слова,
немец бледен и уплашен,
приклони глава.

Бърже параходът плува
към желаний край,
Дунавът се пò вълнува,
весело играй.

Много време се измина,
как не бе носил
храбра българска дружина –
товар за него мил.

А дружината запява
песен зарад бой
и байрякът се развява
гордо с лева свой.

Параходът веч наваля
на милия бряг,
Ботев шапката си сваля,
че говори пак:

– Хайде, братя, излезнете,
тука ще се спрем
и земята целунете,
дето ще да мрем!

И от радост упоени,
пред левския стяг,
всички падат на колене
на светия бряг.

– Братя! – Вика им войвода
със гръмовен глас.
– Скоро радостно народът
ще посрещне нас!

Скоро с гръм ще поздравим
Стара планина,
кървав бой ще заловим
с турски племена!

Ний във битка не сме вещи,
малко сме на брой,
но сърца ни са горещи,
жадни сме за бой!

Скоро турчин ще изпита
грозната ни мощ,
правдата е нам защита,
левът ни е вожд!

И по цяла околия
глас екна съгрян:
"Да живее България,
смърт на злий тиран!"